В един сонет за древна катедрала
Не твоето лице сега ме буди,
макар че лягам си със него,
във тънки очертания се губя,
на думи, подредени във кортеж.
И раждам се в изящно слово,
отпило от безгрижния ми смях,
накъсвам смислите до голо
и ги поръсвам със живот.
В съня ми тихо се прокрадва
един сонет за древна катедрала,
със Кръст, забит във небесата.
И заиграваме в старинна драма,
в която ти си с образа на Квазимодо,
а аз съм циганката Есмералда.
А обичта ти толкова голяма е,
посипала със спомен пътя ни
от Нотр Дам до Монтфауком.
© Весела ЙОСИФОВА All rights reserved.
