Ще дойде есента на мойта лирика,

когато пожълтялата хартия,

подобно пъстроцветните килими,

пътеките със спомен ще покрие...

Признавам си, че малко със носталгия, 

и някак крадешком ще се опитвам 

отново да започна мемоарите, 

макар живота мене да дописва. 

А ти ще ми се караш изпод вежди, 

с най-топлите обичащи очи, 

че тъй не се научих да подреждам 

дома ни, както думите във стих... 

И нейде сред разхвърляните листи, 

и смачканите опити във кошчето, 

понякога, докато вкъщи чистиш, 

ще прочетеш, че си ми муза още...

Тогава над блестящото бюро̀, 

една сълза ще падне във мастилото. 

Праха от мойто дремещо перо, 

ще вдишаш като грешка непростима... 

И някак си във стон, почти наум 

без думи твойте устни ще мълвят, 

в слуха ми тъй ухаещ на парфюм, 

със дъх ще ми шептиш, че твой съм, свят. 

Но моля се на времето да спре. 

Сълзите в този миг да не потичат. 

Все мисля си, че моето сърце 

и без да бие, пак ще те обича! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

23.10.2023