В жажда за щастие

Стана Мицо рано от кревата,

лицето си изми и се огледа .

Щастието сякаш почука на вратата 

и веднага се изпъстри кожата му бледа.

Мицо отвори вратата набегом,

а то излезе, че е малко детенце,

енергично, сладичко като шарен бонбон,

сякаш в градина от плевели - единствено цветенце.

"Да знатете къде живее бай Андо?"

- детето нетърпеливо му рече.

Щастието беше в магично огледало.

Сякаш то гледаше Мицо отдалече.

А той се позамисли - искаше да си играе:

"Хайде, влизай вътре, аз съм бай Андо, човече.".

Слънце с медени лъчи празната къща огря,

че чак на Мицо не му се спеше вече. 

За игра копнеят хората.

Тя е едно зрънце.

Няма я на полетата,

но блести ярко като слънце.

Душите злобни пълни с радост,

а ушите - с балсамена мелодия.

Очите широко се отварят с бодрост,

настъпва жадувана хармония!

Мицо дома си сам стопанисва

- изгубил майка си много отдавна.

Тежката й смърт на лош късмет приписва

 и в центъра на самотата сам си той попадна.

Дете да излъжеш за шепичка радост,

не е ли за човека срамно?

Само да вкусиш от капката сладост

и хоп - изскача чувството странно.

                    ***

Андо у дома си седи,

притеснен за сина си.

Страх душата му глождеше още от преди.

С тънките си пръсти хвана цигара да пуши.

Безпокойство сякаш по гърлото му се изкачи.

Различни сценарии му се завъртяха в главата.

Тютюнът не може болката да облекчи,

камоли да изсуши сълзата.

В Мицовата къща радостта кипна,

изпари се и стигна небето.

Андо към кипилото тръгна,

захлупил главата си с бомбето.

Някой пак чука

и Мицо отвори вратата:
"Дано да е на сполука!".

Бай Андо се взе от чардака.

Спогледаха се двамата мъже,

и двамата за щастие жадни.

Мицо на чорбаджията се обясняваше,

но не се чуха от тях думи гадни.

Съдбата двама мъченици срещна.

Замисли се и... пак ги погледна.

Защо да не се разберат?

Нека мирно всички по къщята да се приберат.

Но чорбаджи Андо се разсмя

и се включи и той в играта детска.

Накрая сина му песничка изпя

за "Довиждане! До другата ни среща!".