В метрото
Забили поглед в мобифона
в доволно пълния вагон,
и във ухото с микрофона
си слушат песни в полутон.
Витае гробна тишина
и празен поглед се не вей.
А всеки вик от същината
се носи, като стиховей.
И аз пътувам във посока
към моя свикнал вече дом.
Със мисъл- някак си висока,
за този бълграски синдром.
Че си залитаме в посоки
на всички четири страни
и без конкретните насоки
затуй и всичко ни вони...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
