Може би са минали години...

                              Може би  в някой друг живот...

                              Двама с теб, хванати за ръце.

                              На този единствен за нас път

                              сме били наистина щастливи...

                              Слънцето докоснало телата ни.

                              Птиците спирали в своят кът.

                              После разперили крилата си,

                              за да си тръгнат сломени от тук!

                              Нощта заличила моето лице.

                              И развихрили се тогава ветрове.

                              През морета, океани и светове.

                              От неопределима болка и гняв,

                              опустошили нараненото ми сърце !

                              Може би са минали векове...

                              Може би виновна е съдбата,..

                              която непрекъснато ни кове...

                              Без миг покой , остава душата.

                              И безмълвно я отнася реката.

                              На забравеният от хората бряг.

                              Там, където никой не е плакал!

                              Там, където едничка самотата

                              остава най-верният ни приятел!