Napolitano (Валентин Желязков)
290 3297
20.12.2007 г., 12:04 ч.

В търсене на любовта 

  Поезия » Любовна
893 0 15

И бродил той в тъма за слепи,
да търси своята любов,
преминал през пустини - степи,
и спрял до порти със покрОв.
А там зад портите, отвъд,
донасял вятър, тишина...
И отново, и за кой ли път,
нашепвал нежни имена....
И знаел той, с кръвта си го усещал,
че тя е там, зад тежките врата,
сърцето му, е като жар гореща,
така гори, любов в плътта.........
Но пусна я да броди тъжна -
така из мъртвите полета,
загърната с одеждата си бяла
и цялата и мъка сбрал поета,
от нея да и вдигне катедрала...
И нека чистата и святост,
очите на поета да огрее,
да може с още по-свирепа ярост,
да я защити, и да възпее...
Ето нощ е в тихите дабрави,
мъката пълзи, като лозA,
и от рози той, и името и прави,
величия... излети във сълзА...
И само прилепите закръжали,
пили до насита от сълзата...
плюят влажните кристали,
и дават дъх на тишината....
С надеждата, че той ще ги намери,
със цялата си същност те го мамят,
страста и в жилите трепери,
на неговите чувства се осланя.......
А те бушуват в огън страшен -
да спрат, не стига всичката вода,
кристалът стапя в унес прашен,
мигът изткъл във роса...

Обичах... Колко тъжно... чувство...
ах... минало, отишло и... забравено,
като... анАтема и богохулство,
но, никога, навеки...изоставено!..
И дилемата отново го поглъща,
изгубил дирята напряга слух,
в униние съдбата си преглъща,
за нея той бе, сляп и глух....
Но ето, че отново я усеща,
витае тя във всеки нервен тик,
и знае, някаде отсреща,
ще чуе той сподавен вик....
Сред неясни нему опасения
защо любов, душата му ориса?...
Да търси в милостта спасение,
да моли вечно... Появи се!!!

Дааа... Колко жалко,
че изгубихме търпение,
а оставаше ни малко...
Омръзна ми да правя..."поведение"...
Не мога да те чакам, да те искам,
и все ключа, да търся към сърцето,
страстта със нокти да притискам
и да се надявам на.....небето?!!...
Да, и любовта е чувство за неверници,
яхта на която да отплават,
но не е чувство за скъперници,
А, на онези е - които я...раздават...
Нима е само сън? Та, той е предсказание...
за нещо дето ще се случи,
за добро ли, или наказание
сърцата винаги улучва...
Рисува Тя в душите ни картини,
рисува ги със нежни цветове,
предсказва бъдещи години,
или стари светове..........
Но спри приятелю,
тъй сладко размечта се,
за съюзник ти съня покани,
за да залъжеш съвеста си
изгубен в страсти и желания..
Ето, облаци се свиха,
небето сряза огнена черта,
очите от вода се скриха,
дали ще я намери във нощта?
Портите прискърцаха зловещо,
открехна се пролука между тях,
и след туй със тишина гореща
без звук поглъщаше го страх....
Дали бе там, зад тези порти
дали бе само нежен блян,
дали сред хилади кохорти
ще се изправи... чисто сам.
Любов витяеше сред мрака,
добра ли бе или пък зла
и знаеше...тя него чака,
и чака го с разтворени крила.......
Какво да правим с приказните феи
или разни други уродни злодеи
които все сред приказки се бутат
около дворците и... боклука?
Дали да вярваме на техните клишета
че принц ще дойде...дама да спаси,
или глупости на...търкалета,
отново пак с любов ще си мълвим?
Но...  има максима  една...
Сърцето до край недей да разкриваш,
дори да гориш в любовта
и с нейния образ в нощта да заспиваш!
Минават години и после разбираш,
как всеки към себе си чергата дърпа
тогава е късно дори да умираш
тъга не прощава - душата опърпва...
А то бедното после, крещи за пощада,
но среща пред себе си, сърце що мълчи,
така е... за искренност - дават награда,
две ледено сиви  -  коварни очи...
Звуци нежни във думи обвити,
изписани в тихи и крехки слова,
оставят след себе си много разбити
и силно кървящи - човешки сърца!!!...
И... зарея се песен далеч във вселената
луната наостри уши,
кой ли със ноти подхвана и темата,
която тя в рими реди...
И божествени звуци се блъскат в планетите,
обикалят сред ярки звезди,
на които завиждат даже поетите
когато ги чуят...нали!
И ехото отнема на земята умората,
лунта учудено слуша звука,
как той попива в душите на хората
за да събуди у тях...любовта...
Любовта е истина която пАри,
гори с нетленна светлина,
и връща спомените стари,
стиснала във шепа...суета.
Дъха усетили телата,
се вплитат за пореден път,
под тях щастлива е тревата
и страст разлага се в умът.
Погълнати от нежен мир
във клетките се впива любовта...
А в него вярата пищИ,
разливасе на водопади,
и очите му догарящи свещИ,
а бяха нявга, буини клади...
Отчаяно без никаква надежда,
ръце отправил в пъстри небеса,
в смирение глава навежда
и с вяра в нови чудеса........
"Надявям, и се моля туй да стане,
не мога да те мразя - не е редно,
ще дойда с теб, ще бъда твое знаме,
и ще те обичам, като за последно.....
И слети във едно телата ни,
ще полетят към райските градини,
дъхът ти ще взриви душата ми
очаквала те хиляди години"...

© Валентин Желязков Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??