Вампирска невяста

                                             ВАМПИРСКА  НЕВЯСТА

  Невяста:   Помощ! Махни се, пусни ме!

                   Долу ноктите от мен – остави ме!

  Вампир:   Защо се дърпаш, дете на светлината?

                   Нали сама дойде при мен сред дебрите на пещерата?

  Невяста:  Бях привлечена от лика ти блед,

                   но сега разбирам, че сърцето ти по-студено е от лед.

  Вампир:   Че нима очакваш едно таквоз бледо чудовище

                    да проявява нежност в мрачното си леговище?

  Невяста:    Но аз те видях, огрян от лунна светлина,

                    жално да се взираш откъм стръмна рътлина.

  Вампир:    Не беше жално, а жадно, момиче мое.

                    Не искам друго нищо освен сърцето твое.

  Невяста:     Но нали си бил чудовище зловещо,

                     възможно ли е да се влюбиш в мен горещо?

  Вампир:     Не съм си и помислял нявга за такова дело!

                     Но единствено ти в очите можеш да ме гледаш смело.

  Невяста:    Та как очакваш сърцето ми към теб да се стопи,

                     след като кръвта на цялото ми село ти изпи!

  Вампир:     Другите нямаха ни плам, ни твоя чар.

                     Само ти ще утолиш мене, твоя мрачен господар.

  Невяста:     Не искам тебе, страх ме е, остави ме да си вървя!

                      Моля те, пощади ме, не ме карай да кървя!

  Вампир:      Ще ми се подчиниш и още как!

                      С мене ще делиш скъпоценния ми мрак.

  Невяста:      Остави ме, не разбираш ли, че ме боли?

                       От очите ми започнаха да капят сребърни сълзи.

  Вампир:       Ах, вещица, ръката ти ми изгори!

                       Но и среброто не ще да те спаси дори.

  Невяста:       Добре, добре, нека бъде твойта воля,

                       да ме пощадиш, най-искрено те моля!

  Вампир:        Знаех си, че не си глупава, девойко тъй красива,

                        но от туй, че болка причиних ти, сърцето ми се свива.

  Невяста:        Нима не ще ми ти живота вземеш?

                         Нима ще спреш да убиваш и дъх ще си поемеш?

  Вампир:          Изгарям от желание аз да ти се любувам,

                          но и ще искам от теб едно: не позволявай да гладувам!

  Невяста:         Но това е по-ужасно и от смъртната милувка,

                          ти ще ми дариш безсмъртие с вампирската целувка!

  Вампир:           Бавно ще изсмуквам живота от вените твой горещи,

                           а после с безсмъртния ми дар ще властваме вечно зловещи.

  Невяста:           О, та аз не искам да бъда безсмъртна, скъпи Боже!

                           Не искам вечно с тебе да деля мрачното ти ложе!

  Вампир:           Не искаш! Та ти луда си, царице моя!

                           Мнозина други с радост биха споделили тази участ твоя.

  Невяста:           Вечно да се взирам за светлините далечни, човешки...

                            Вечно затворена тук, обляна от мрака мъртвешки...

  Вампир:            Но ние ще бъдем силни, могъщи, всевечни.

                            Мъка и ужас ще всяваме в селата далечни.

  Невяста:           Ще съм принудена аз хората живи да изпивам.

                            Потопена в мъката – вратовете им да извивам.

  Вампир:             Ще се гърчат и стенат в пълна агония,

                             а ние ще царуваме в зловеща пандемония.

  Невяста:             Не, не искам! Остави ме ти!

  Вампир:              Няма “не”! Подчини се или умри! 

  Невяста:             Но какво е това там, в мрачната далечина?

                              Нима е възможно? Приижда дневна светлина!

   Вампир:              Последвай ме, невясто мила!

                               Тази светлина може да изпива живата ми сила!

   Невяста:              За теб аз ще се хвана и не ще те пускам.

                                Падам, влача се, но да се скриеш не допускам!

   Вампир:                Пусни ме, пусни ме, дъще на Зората!

                                 Не виждаш ли? Умирам зарад светлината!

  Невяста:               Нивга няма да те пусна, мрачни мой женихо мили!

                               Не и преди светлината да изпие всички твои сили!

                               Ставаш ти на прах, в ръцете ми се рониш.

                              Живота ти от мене няма да прогониш,

                              че той е по-могъщ от царството ти неживо!

                              Дава ни сили с огненото си гориво.

                             Вече ти на прах си, изпепелен от Зората,

                             а аз потеглям по своя път далечен – напред към Светлината!