Вавилонска кула

Притихна хижата сломена, когато мълком я отминах.

И с птица − в тъмното ранена − изтече утрото в комина.

А хълмовете заледени, недостъпни вечно за дланта,

в сълза търкулнах за последно. Където паднe, да остане.  

Лекувах колена, издрани – тъй дълго спусках се и бягах.

И бе тръпчив и сладък хлябът, поделян с вятъра бродяга.

И можех лесно да обичам, гадаех пукота дървесен,

колчем есента обличаше гората в цветове и песен.

И беше светло и просторно... Градът изчезваше до бяло.

Над изтърбушения покрив нощта с ефирно одеяло

завиваше света, с усмивка и с щедрост на луна сияйна.

И аз кълнях се, че ревниво ще опазя скромната ù тайна

как в този свят се оцелява без ежби, похот и греховност,

през мóрен дъх на жарко лято, преляло в къдрите дъждовни.

А ти представа нямаш как е безпредметна суетата вечер,

не се ли слееш с планината и без да се превърнеш в клечка,  

в мушица, в охлювче невзрачно, прозирно,непретенциозно,  

в листец, на ранина припламнал, и в люспица от змийска кожа,

в зов на кос, в зеница на дъждовник, в изплашен писък на щурче,

защурали се безпосочно, със подслон от кръпчица небе...

... в трева – отъпкана с нозете – когато леко се изправя,

и бавно взима дишък крехък и мирис на сено оставя...

Представа нямаш, тъй е чужда и скрита тленната първичност

за този град, пропит от нужда да бъде странен и различен,

неестествен – като какавида, разперил пипала огромни,

избълвал мръсно и обида с бетонните си душни стомни,

миязмено разбит, битуващ с просията, зловон трамваен,

в пропития с парфюми въздух, бензин и чувствата под наем.

Градът пълзи към планината, дере разлистената кожа,

душите ни обръща на квадрати, дишането – в невъзможност.

Светлик в панелени обвивки виси от небосвода ниско.

Ефирът ни гърми сърдито – съдира синята си ризка

на ивици, защорва горе останалия къс небесен.

И е трудно да говорим езика, с който ни омесиха

от пръст и дъжд, памук и троскот, въздушна паякова нишка,

от копривен лист, сълза на дрозд, от тъмна мисъл и въздишка,

светлик и мрак, от лед и плам, от сияен теменужен ирис,

от скрежинка бъз и вишнев цвят и клонки орех ръждолисти.

Престанахме да бъдем ние, на Господа да сме подобни.

Зад странни никове се крием – безименни, самодоволни  

и агресивни, анонимни, застинали като икони –

с които и до днес не свикнах – правила, уредби и канони

не бяха по вкуса ми. Вече градът е споменът за камък –

крайпътен и така далечен, че по-нататък друго няма.

Ноември в сивите кълчища заприда облаци, въздиша

и зимните коси в стърнища ветрее върху кал и киша.

Не виждам пътя безпосочен, назад не искам да се връщам,

изтривам спомена за плочник, асфалт, многоетажен свършек.

Натам, където непознато, уютно като в топла соба,

ме чакат верният приятел и кроткият бумтеж на огън,

без конкретни очертания ме следват сенките в безкрая –

птицата, смъртта и паякът, в чиито шепоти потапям

среднощ клепачи уморени и се предавам на съня си

без страхове, не ме причакват на егото ви земетръсно

ни щенията, ни тъжбите, нездравото ви дружелюбство.

На мен ми стига да съм писък на кос в покълващата утрин,

жужук и дъх, рояк в салкъма и нишка сребърна връз клек,

в която слънцето се спъва  и знам, че още съм човек.