Притихна хижата сломена, когато мълком я отминах.
И с птица − в тъмното ранена − изтече утрото в комина.
А хълмовете заледени, недостъпни вечно за дланта,
в сълза търкулнах за последно. Където паднe, да остане.
Лекувах колена, издрани – тъй дълго спусках се и бягах.
И бе тръпчив и сладък хлябът, поделян с вятъра бродяга.
И можех лесно да обичам, гадаех пукота дървесен,
колчем есента обличаше гората в цветове и песен.
И беше светло и просторно... Градът изчезваше до бяло.
Над изтърбушения покрив нощта с ефирно одеяло
завиваше света, с усмивка и с щедрост на луна сияйна.
И аз кълнях се, че ревниво ще опазя скромната ù тайна ...