Вечерен реквием
Неизживяната любов,
пропусната от теб и мен.
По нея аз тъгувам онемял.
Посоките ожънати от птици
опустяват...
Звезди мрачнеят в метеорен прах.
Последното лекарство за живите
е черната усмивка на смъртта.
Кремирани от светлина
за кътче завет молят се очите.
Вървяла ли си сред небесна нива...?
Но в онзи - другият живот,
където клехме се за вярност.
Днес избери ми сянка да приляга
на тялото от уродливи мисли.
Една колиба за ленивия ми призрак
в неподправената сивота.
От нея винаги съм бил съставен -
от атомите на сивеещата тишина,
внезапно осъзнали се за пиршество.
Живея само в празните пространства
между тях,
оглозган като риба,
изплувала от дълбините на съмнението...
Предначертаното е моят верен час -
единственият остров на увереност...
Непроменимата съдба
поставя лапа на гръдта ми.
Сърцето тупкащо изтръгва се -
за полета към пепелта!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
