Вечност II
ВЕЧНОСТ ІІ
На внучките ми Рая и Деница
У нас вали.
Отвънка сух е здрачът,
но вътре влага мокри моя гръб –
за нещо свое внучките ми плачат
и моят свят се дави в детска скръб.
Трогателни сълзи, гореща влага,
която смешно руква изведнъж.
Момиченцата тръгват да си лягат
и ще престане този странен дъжд.
Децата вече са успокоени –
тъй доверчиви в детския си свят,
но техните сълзи ще капят в мене,
ще парят в мен и след като заспят.
Те още не познават скръб такава,
която срутва планини над нас.
И по-добре!
Дано не я познават
до сетен дъх, до сетния си час.
Децата ми все още не разбират,
че няма много дълго да са с мен,
че на земята все пак се умира,
че даже те в един далечен ден...
Не позволявам!
Всичко друго може
на този лош, неблагодарен свят,
но не децата...
Чуваш ли ме, Боже?
Децата ни са вечни.
Нека спят!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
