останаха във свойта същина
След толкоз разговори, водещи до рани,
отново съм със своята вина.
Душата ми – тя празна бе останала.
Оставих я свободно да лети.
Защото всичко бе изчезнало,
дори най-съкровените мечти...
Тогава срещнах моята надежда.
Тъй прелестна и нежна беше тя.
Но за жалост не успях, изглежда,
това птиче да го уловя...
И ето пак съм тъжен и самотен.
И плаче пак разбитото сърце.
За Слънцето - даряващо надежда.
И за вълшебните ръце...
© Марио Кроненберг Всички права запазени