На клона е кацнало сиво врабче,

чирика си волно със пълно гласче.

Чирика си, пее и пърха с крилца,

че слънцето грее, че има зрънца.

Че лютата зима остана назад,

че вече отмина жестокият глад.

То само си знае как тъй оцеля

при толкова грижи дребна троха.

След тежкия труд и при вечния страх

крещи то на клона  - оцелях, оцелях!

Възторжено вика на целия свят -

до всеки приятел, до всеки събрат.

Слушаш го и неволно си казваш:

"Има право мъничката птичка

тъй възторжено да се радва,

оцелявала е самичка."

Може би и за нея понякога

се е сещала нежна душа

и трохи ù е ронила някакви

с милостива ръка.

Но врабчето на туй не разчита,

то е с волна, безгрижна душа,

хрумне ли му, отлита

да разгледа отблизо света.

А пък свят то едничък си има,

той е мъничък, но красив -

на стрехата, отзад комина

живее си врабецът сив.

Тук ще посрещне роднините свои,

които от юг ще пристигнат -

щъркели и лястовици безброй -

радост и шум  ще се вдигнат.

Той не познава далечните,

топлите, южни места,

а се придържа към вечните,

сигурни, родни гнезда.

Вика от клона врабчето

своята вярна дружина,

радва му се сърцето

на китната малка градина.