Колко тегав е пътят към вкъщи!
До последния миг те държах,
но разплитаме възел от пръсти.
Всеки влиза в различна врата...
И тогава светът замълчава.
Две душѝ някак спират да светят,
а небето до мрак потъмнява,
че мъгливо тъгата се стеле...
После идва дългата нощ.
И заспиваме. Всъщност почти.
Тишина. Да я режеш със нож.
Като рана за смърт ни боли. ...