Врати...
Колко тегав е пътят към вкъщи!
До последния миг те държах,
но разплитаме възел от пръсти.
Всеки влиза в различна врата...
И тогава светът замълчава.
Две душѝ някак спират да светят,
а небето до мрак потъмнява,
че мъгливо тъгата се стеле...
После идва дългата нощ.
И заспиваме. Всъщност почти.
Тишина. Да я режеш със нож.
Като рана за смърт ни боли.
Зазорява се. Слава на Господ!
Още ден, в който пак ще вървим.
Много скоро във миг съдбоносен,
ще сме в нашия свят, неделим!
Колко много любов ни е нужна!
Чудно как сме били досега?...
В свойте къщи сме толкова чужди,
че мечтаем за обща врата...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
