Времето ни някак си неохотно изтича.

А казваше, че дълго ще остане.

Но ето, Февруари веч наполовина мина

и да го върна все по-трудно става.

Времето ни. Не е само Февруари.

Да беше само той. Ама не е.

След него Март, и така нататък.

Изтичат спомени. Окъпани във цветове.

То. Времето ни. Накъсява със секунди.

Понякога от ъгъла прокрадва се въздишка.

Закъсняла е и бърза с тихи стъпки.

Да ме настигне и да ме докосне иска.

Но времето ни. Пусто да е, не ѝ позволява!

Да ме настигне и да ме докосне, както искам.

Очи притварям. Сън е (си представям).

Усмихвам се. И уж съм силна. Продължавам!

Но ето! Времето ни изведнъж прекъсва.

Представата ми. За безвремие.

Докато усетя се, Април ще е дошъл.

Ще носи в себе си поредното вълнение.

А времето ни. Някак си неохотно изтича.

Поглеждам си часовника. Навън вали.

Красиво е. Представям си кокиче.

През Март което вяра ще ми подари...

(За да повярвам в своето безвремие...

Тъй както в детските мечти.)

13.02.2017 г.