Обруганата вяра на времето спряло
утаява съня си в пресъхнали локви,
отзвучава симптомно, без край и начало,
без молитва, без звук. И без покрив.
Не е болка душата ѝ, само – чуплива.
И танцува разлистена в тънки одежди,
и флиртува със вятъра, а вечер прелива
в пресоления залък на скрити надежди.
Тя е смърт и живот, но така оцелява –
като шепа събрана последна тревога...
Като сън в тишината за малко присяда.
И тогава на Ти си говори със Бога...