Вятър с порив приластен
Вятър с порив приластен
Преди да съмне… ей така духах си и си летях…
и в ранна здрачина
нещо в далекото сякаш че съзрях.
Хълм със параклис – насред поляна.
А до него…!? Жена се къпе сама във росата,
в нежност пеперудена обляна.
Мислех да не се закачам. И да я подмина.
Все пак вятър - е от мъжки род,
а с жена - и то такава… и бяхме си само двамина…
Но тя ме погледна нежно, изгарящо и чаровно
… да ù устоя, уви не успях - дъх притаих!
Стана ми лилаво, даже съдбовно…
И росата от тялото женско бързо и страстно напих.
На ласките мои тя споделено отвърна…
и беше обилно!
С целувки въздушни обсипа ме нежно…
и беше гальовно!
С душа и сърце прегърна ме силно…
и беше любовно!
И хубаво беше!
И много повече и от добре.
Брей тази чаровница омайна,
дали бе истина, или визия нетрайна?
И от где ли се взе?
Оставих я там! Любена, доволна и морна –
в тучната зелена трева,
понесох се с вой утолен над полята…
но с радост дълго ù галих косата –
и тутакси Слънцето бавно изгря!
Rygit
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ригит Всички права запазени
