Вятърът, когато беше Добрият вятър… или: Ще се уморя ли да чакам южняка
Вятърът, когато беше Добрият вятър…
… или: Ще се уморя ли да чакам южняка…?
Вятърът е същият. Насън
още ме докосва с топли пръсти.
Буди ме, повежда ме навън,
облаците още ми разпръсква.
Все го чувам как във оня парк
струните на пейката огъва.
Неизгорената във мене Жана Д’Арк
в хинина на тъгата си се спъва.
Вятърът ли? Знае. Още помни
на безсловесието воя в тихото.
Отпиваше сълзите ми от стомната,
а казват, вятър несолено пие.
И плачеше… сълзите ми, тегобите
след пушека на огнената нишка.
След мен ще влезе даже в гроба,
да ме опази – имам страх от мишки.
Камината ми пали много пъти.
Със себе си. И още цял е в сажди.
А аз вървя след тебе – непристъпния,
за да получа кучата си дажба…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Георгиева Всички права запазени
