Въгленът на вярата

Възкръснала е тя или нетленна,
но светна в непрогледния ми мрак - 
убивана от мъка непростена,
към влюбения в мене нечий страх...
Тя, дето ме подлъгваше с надежда 
и тихо ми шептеше обещания, 
за страсти денонощни и за нежност,
а всъщност ме обрече на страдание.
И само мен ли нарани със необичане? 
Та аз съм виждал хилядите хора, 
настъпили се тежко - до безличие,
дори потърсили утехата във гроба...
Но тя търпеше всичко с достолепие, 
видяла две и двеста. По милиарди.
Човекът все избира роболепие,
а иска да ѝ бъде господар.
Жадувана и съдена на смърт, 
от тези - необичащите никой,
от други, дето в Господ се кълнат,
единствено преди да ги извика. 
Това е тя. Наричана - любов.
Усещане за чувството прекрасно. 
Причината за смисъл на живота,
или че е илюзия за щастие? 
Недейте да я търсите сред духове, 
които няма кой да ги оплаче - 
онези, дето вечно се преструваха, 
без нея че са в пълна предостатъчност. 
Тя винаги е в точното си време, 
макар да я винят във закъснение. 
(Очите ми навярно са червени 
от взора на очакващи я бдения.)
Дочаках я - далеч преди отвъдното, 
където в пепелта тя още тлееше, 
но вечното все някога се сбъдва, 
щом въглена на вярата живее... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
01.08.2024