Възкръснала е тя или нетленна,
но светна в непрогледния ми мрак -
убивана от мъка непростена,
към влюбения в мене нечий страх...
Тя, дето ме подлъгваше с надежда
и тихо ми шептеше обещания,
за страсти денонощни и за нежност,
а всъщност ме обрече на страдание.
И само мен ли нарани със необичане?
Та аз съм виждал хилядите хора,
настъпили се тежко - до безличие,
дори потърсили утехата във гроба...
Но тя търпеше всичко с достолепие,
видяла две и двеста. По милиарди.
Човекът все избира роболепие,
а иска да ѝ бъде господар.
Жадувана и съдена на смърт,
от тези - необичащите никой,
от други, дето в Господ се кълнат,
единствено преди да ги извика.
Това е тя. Наричана - любов.
Усещане за чувството прекрасно.
Причината за смисъл на живота,
или че е илюзия за щастие?
Недейте да я търсите сред духове,
които няма кой да ги оплаче -
онези, дето вечно се преструваха,
без нея че са в пълна предостатъчност.
Тя винаги е в точното си време,
макар да я винят във закъснение.
(Очите ми навярно са червени
от взора на очакващи я бдения.)
Дочаках я - далеч преди отвъдното,
където в пепелта тя още тлееше,
но вечното все някога се сбъдва,
щом въглена на вярата живее...
©тихопат.
Данаил Антонов
01.08.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени