Времето бавно отнася

към безкрая неугаснали мечти...

нелепо... но оставаме

техни жертви, обречени...

Не търси в неизмеримите неща.

Проекция няма в нематериалните сетива.

Те са като топъл вятър,

 който сгрява сред зимни студове,

те са като мълния, поразяваща покоя...

нежен полет възнасящ над света.

Нежна пяна след смразяващ водопад.

Покой в безпокоя и безпокойство в покоя.

Граници няма,

те се сливат в безкрая...

Обичал ли си някога до дъно раздаден,

вричал ли си се , себе си в мисъл забравен?

Има ли тиха обич на разум подчинена...

има ли пресметната  любов със страст овкусена?

Искаш много, а можеш ли много да дадеш?

И какво е това „много",

в кое пространство е измерено?

Въпросът ражда въпрос, а той друг след себе си...

Кога веригата ще спре...

и ще си отдъхнем облекчени?

Можем ли от душата си истината гола да извадим?!

А има ли я там, за да можем да я изкажем?!

Животът сурово прагматичен ни впряга в своите релси,

А можем ли през тях да изтичаме...

и да погледнем към дните без резерви?!

.......................................................................

Ще спра и да намеря ще се опитам

отговори на тирадата от въпроси,

от преднамереност освободена,

помощ ще поискам от цялата Вселена...