Вървейки по пътя
Вървейки по пътя си, свиркам -
сам себе си да утеша.
Фучат покрай мене мотори,
а аз се кандилкам пеша.
Напразно едни ме окайват,
а други изпитват злорадство.
Това, че съм жив - мен ми стига.
Не искам аз друго богатство.
Разбоят на дните усърдно
в лицето ми бръчки тъче.
Но мъж като мене старее
и пак си остава момче.
И аз продължавам - не зная
какво е да виеш от скука.
Вървя си по пътя и просто
на себе си казвам: "Наслука!"
Понякога само се спирам
за малко - притварям очи
и слушам как стене земята
и Господ как страшно мълчи.
Когато се случи да падна,
така - ненадейно, от удар,
аз ставам и тръгвам отново,
но вече по-твърд и по-мъдър.
Изчезна ли утре в безкрая,
не казвайте, че съм умрял!
Кажете: "Вървял си по пътя,
с уста си подсвирквал и... спрял!"
© Чавдар Тепешанов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Харесах! Непринудено и топло!
-
Чудесна житейска философия.
-
Браво, Чачо! Само, така!
-
Свиркаме си, значи!
Харесах твоя път!
Много е хубава последната ти сентенция, така естествено, достойно и истинно представяща живота! -
Точно така трябва да си подсвиркваме и да помъдряваме след падане.
Страхотно зареждащ стих. Поздравявам те и благодаря за настроението, което ми създаде.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
