Не ти омръзна с нас да се шегуваш     

ти, облако, със лейката надвесен.

Ще чакам да се налудуваш

и да окъпеш пак града панелен.

Не искам под чадъра  да се крия,

прескачам  боса локвите огромни.

Зад оня ъгъл в детството ще се отбия,

дъждът за лудориите ще  ми напомни.

За коленете с ранички ожулени,

и липовият чай на мама,

игра на жмичка под дърветата ошумени

дечица с керемидка на игра на „дама”.

В огледалата – локви  пак поглеждам,

след юнския порой небето в тях наднича

и слънчеви лъчи в очите се оглеждат

на  моя внук, в тревата мокра тичащ.

Отмий до чисто чувствата ми тъжни

след спомена...  и само хубавите остави.

С усмивка искам да съм в дните бъдни,

Магия, чудо с мене  направи.