Посвещавам тази малка прозаико-поетична история на моя дядо - сирак мъченик. Неговият баща загива във войната, точно преди 100 години, през далечната 1914 г. Така изведнъж той става най-важният мъж в къща с многобройна челяд... а е само на седем години! Грижата за прехраната в тези трудни години се стоварва върху невръстните му плещи и той се справя мъжки (да не кажа геройски) с всички трудности, с които продължава да го обсипва животът. Нелек, но свещен... отдаден на семейството и дома, които създаде.
Така си отиде от тоя свят, както беше живял, с непоколебимото "дий-й" и килнат на тила каскет, размахал бича над текезесарските коне. Възторженият ми език ще помни дълго и купищата вкусни, събрали слънцето, плодове на времето, в което България плодородно раждаше, а не чезнеше химизирано-съсухрена като стафида в глобалния ошав - загорял и загорчал, (съвсем не по кубратовски) върху пръснатите, натрошени, гневно пламтящи подпалки, вместо да къкри на благата топлина на крушовия бъдник.
Та то ...