Юзда за "троянски" Пегас

     Посвещавам тази малка прозаико-поетична история на моя дядо - сирак мъченик. Неговият баща загива във войната, точно преди 100 години, през далечната 1914 г. Така изведнъж той става най-важният мъж в къща с многобройна челяд... а е само на седем години! Грижата за прехраната в тези трудни години се стоварва върху невръстните му плещи и той се справя мъжки (да не кажа геройски) с всички трудности, с които продължава да го обсипва животът. Нелек, но свещен... отдаден на семейството и дома, които създаде.
    Така си отиде от тоя свят, както беше живял, с непоколебимото "дий-й" и килнат на тила каскет, размахал бича над текезесарските коне. Възторженият ми език ще помни дълго и купищата вкусни, събрали слънцето, плодове на времето, в което България плодородно раждаше, а не чезнеше химизирано-съсухрена като стафида в глобалния ошав - загорял и загорчал, (съвсем не по кубратовски) върху пръснатите, натрошени, гневно пламтящи подпалки, вместо да къкри на благата топлина на крушовия бъдник.

  Та този измъчен, борбен "феодал", "ограбен" от кооператива с над деветдесет декара земя, (потопен до уши в утопията) разперваше добродушно мазолестите си напукани длани и с блажена усмивка казваше: "Ей-й, добре че дойде социализмът - и аз да поживея като човек!" След което си наливаше чаша домашно винце и забиваше вилица в тавата със свински мръвки, черен дроб и кромид лук. Живееше му се... и му харесваше, (съвсем в "реални граници"!). А след вечерята, ококорили очи (може би, за да разшифроваме не до там гладката му дикция) в захлас слушахме драматичните, вълшебни български и другоземни "Народни приказки". От приказките ли... или от поуките станах такова "криво колело", не знам. Понякога климията ми скърца, но трудно влизам в коловоз, особено в това кално време. А времето - в него спомените бледнеят, като отлитаща душа, но уважението расте, изсушило калта прижуря по пладне, топло - като образ на обичан човек, светло  - като ореол на светец... и така, докато остане оная пречистваща светлина, която ражда човешките идеали! А стремежът да я докоснем... ни прави хора!
   Удовлетворението, което изпитвахме след прибирането на реколтата в хамбара и откритият селски живот (на комшулук) ме научиха на още нещо - Този, който гледа куче - го е страх от хората, а който гледа котка - от плъхове и мишки! За това по дядовия двор винаги се "шляеха" няколко котки...  Хората не го плашеха!

Почивай в мир, "Дядка"!
"Почивай"... поне в неделя. Сигурно и там си звеновод (в райските градини) и освен ябълки, вече берете ягоди, праскови, дини, пъпеши, и каквото душа ви поиска...

                                                         (на дядо Мончо)

Юзда за "троянски" Пегас

Не чакай песен за сина пелеев...
Пегасът ми не е от потекло -
в полето прашно, не в троянско село,
каруца влачел с криво колело.

Той бил хлапенце, също като дядо,
сирак невръстен с мащеха война.
Опъвал плуга - мършавото стадо
разчитало на него за храна.

Щом с вълчи вой ги погнела луната,
до плач издрали бигорната пръст,
към село кръшвал, плахо свел главата -
по чула нямал ни звезда, ни кръст.

Отрошен свивал морните копита,
с муцунка в недоядената зоб,
духът му в злачни сънища политал...
Приятелят... не знае що е роб!

А помежду им трупали се тежки 
кахърните, отрудени години,
товарът тегнел... в братските им плещи
покрили струпеите криле незрими.

Над угарните пари, като славеи
летели песни славейки - възбог,
а те в едно преплели жили - браздят...
из каменните мъки, като смок.

С размах на гарван, тихо по лъката
се спуснало предчувствие за мрак,
а слънцето - копраля над земята,
търкулило зловещо гаснещ знак.

Пришпорил дядо - пряко през лозята,
а конят се понесъл, като слух...
Но баба, в любовта си към земята,
така и не дочакала до внук.

От глад измрели старите овчици,
вдовецът стиснал зъби - изревал:
Помилуй, Боже!... мойта дъщерица...
за пет кокошки - коня си продал.

По пътя към Балкана в летен зной 
обърнал камък гнилата каруца.
Чобанинът прекършил го от бой...
дъха му сврял в езика, като буца.

Повлекли го към урвата стръките,
забил зъби протритият хомот...
и мъката угаснала в очите -
политнал към отвъдния живот...

От сън се връща... В тъмните ми нощи
с галоп разбива моите ребра -
криле ми дава в слабости немощни...
и тая здрава, дядова юзда!

Тя не е... ключ към Рая, ни към Троя.
Че може ли пияно колело
да вкараш в пътя? Но е "адски" моя!
В асфалта кипнал... полъх на сено...