Юзда за "троянски" Пегас
Посвещавам тази малка прозаико-поетична история на моя дядо - сирак мъченик. Неговият баща загива във войната, точно преди 100 години, през далечната 1914 г. Така изведнъж той става най-важният мъж в къща с многобройна челяд... а е само на седем години! Грижата за прехраната в тези трудни години се стоварва върху невръстните му плещи и той се справя мъжки (да не кажа геройски) с всички трудности, с които продължава да го обсипва животът. Нелек, но свещен... отдаден на семейството и дома, които създаде.
Така си отиде от тоя свят, както беше живял, с непоколебимото "дий-й" и килнат на тила каскет, размахал бича над текезесарските коне. Възторженият ми език ще помни дълго и купищата вкусни, събрали слънцето, плодове на времето, в което България плодородно раждаше, а не чезнеше химизирано-съсухрена като стафида в глобалния ошав - загорял и загорчал, (съвсем не по кубратовски) върху пръснатите, натрошени, гневно пламтящи подпалки, вместо да къкри на благата топлина на крушовия бъдник.
Та този измъчен, борбен "феодал", "ограбен" от кооператива с над деветдесет декара земя, (потопен до уши в утопията) разперваше добродушно мазолестите си напукани длани и с блажена усмивка казваше: "Ей-й, добре че дойде социализмът - и аз да поживея като човек!" След което си наливаше чаша домашно винце и забиваше вилица в тавата със свински мръвки, черен дроб и кромид лук. Живееше му се... и му харесваше, (съвсем в "реални граници"!). А след вечерята, ококорили очи (може би, за да разшифроваме не до там гладката му дикция) в захлас слушахме драматичните, вълшебни български и другоземни "Народни приказки". От приказките ли... или от поуките станах такова "криво колело", не знам. Понякога климията ми скърца, но трудно влизам в коловоз, особено в това кално време. А времето - в него спомените бледнеят, като отлитаща душа, но уважението расте, изсушило калта прижуря по пладне, топло - като образ на обичан човек, светло - като ореол на светец... и така, докато остане оная пречистваща светлина, която ражда човешките идеали! А стремежът да я докоснем... ни прави хора!
Удовлетворението, което изпитвахме след прибирането на реколтата в хамбара и откритият селски живот (на комшулук) ме научиха на още нещо - Този, който гледа куче - го е страх от хората, а който гледа котка - от плъхове и мишки! За това по дядовия двор винаги се "шляеха" няколко котки... Хората не го плашеха!
Почивай в мир, "Дядка"!
"Почивай"... поне в неделя. Сигурно и там си звеновод (в райските градини) и освен ябълки, вече берете ягоди, праскови, дини, пъпеши, и каквото душа ви поиска...
(на дядо Мончо)
Юзда за "троянски" Пегас
Не чакай песен за сина пелеев...
Пегасът ми не е от потекло -
в полето прашно, не в троянско село,
каруца влачел с криво колело.
Той бил хлапенце, също като дядо,
сирак невръстен с мащеха война.
Опъвал плуга - мършавото стадо
разчитало на него за храна.
Щом с вълчи вой ги погнела луната,
до плач издрали бигорната пръст,
към село кръшвал, плахо свел главата -
по чула нямал ни звезда, ни кръст.
Отрошен свивал морните копита,
с муцунка в недоядената зоб,
духът му в злачни сънища политал...
Приятелят... не знае що е роб!
А помежду им трупали се тежки
кахърните, отрудени години,
товарът тегнел... в братските им плещи
покрили струпеите криле незрими.
Над угарните пари, като славеи
летели песни славейки - възбог,
а те в едно преплели жили - браздят...
из каменните мъки, като смок.
С размах на гарван, тихо по лъката
се спуснало предчувствие за мрак,
а слънцето - копраля над земята,
търкулило зловещо гаснещ знак.
Пришпорил дядо - пряко през лозята,
а конят се понесъл, като слух...
Но баба, в любовта си към земята,
така и не дочакала до внук.
От глад измрели старите овчици,
вдовецът стиснал зъби - изревал:
Помилуй, Боже!... мойта дъщерица...
за пет кокошки - коня си продал.
По пътя към Балкана в летен зной
обърнал камък гнилата каруца.
Чобанинът прекършил го от бой...
дъха му сврял в езика, като буца.
Повлекли го към урвата стръките,
забил зъби протритият хомот...
и мъката угаснала в очите -
политнал към отвъдния живот...
От сън се връща... В тъмните ми нощи
с галоп разбива моите ребра -
криле ми дава в слабости немощни...
и тая здрава, дядова юзда!
Тя не е... ключ към Рая, ни към Троя.
Че може ли пияно колело
да вкараш в пътя? Но е "адски" моя!
В асфалта кипнал... полъх на сено...
© Борис Борисов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, че съпреживяхте!
-
Така "стисва" за гърлото...
-
Благодаря за топлия и пропит с човещина разказ!
-
Впечатлена съм! Аплодисменти!
Благодаря, Боре! -
Благодаря, Андрина! Тъжен съм, но не за Дядо, не и за мен... за децата съм тъжен! Че не могат да изживеят тая идилия...
-
Боре, и аз благодаря за емоцията! Вълнуващо до сълзи!
Поклон пред предците ни!Читави българи бяха и Човеци!
Ние сега сме ... поданици на глобализма...
Аплодисменти за написаното! -
Благодаря, че ви има... Хора!
-
Свалям шапка и мълча... поклон пред дедите ни, които цял живот са се борили, но за сметка на това бяха Човеци!!!!
-
Теглило. Сурови времена, калили жилавото и коравото у хората. А вечер, събрани в уюта на топлата стая, приказките и паметта за дедите са ги правели Човеци.
Сърдечен поздрав, Боре! -
Прекрасна поезия! И аз ще помълча! ...
-
Силно впечатлена съм!
Аплодисменти и поклон пред перото ти! -
Впечатлена съм, респектирана и развълнувана.
Боре, благодаря за красотата и емоцията!
А това за котките и кучетата много интересно
-
... мога само да замълча...
С поклон!!! -
Тежи от драматизъм...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
