За един стол....

                               за един художник...

                                          На  Ван Гог.

                  Сърдита и мъглива

                              бе нощта.

                   Роса сънувах -

                           беше сиво мръкване.

                   И не неон сънувах, а трева,

                            отгде, кога

                    в житейското объркване?

                              Събудих се.

                    Светът бе извървян.

                              Не откривах

                     новата пътека.

                               Тъгувах си...

                     ... и досега не знам,

                             защо картините повиках

                      и ми стана леко.

                              И ето.... Стол...

                      и кривокрак, и сам.

                              Посмешище,

                      за всеки първенец - доволен.

                              Грознико, Стол,

                      профайлър на света голям,

                              при обущар видях те,

                      захвърлен, зърнах те,

                              като ненужен стих,

                       като досаден спомен.

                             Кой си ти -

                       така отдавна жив?

                             Дали си Стол

                       или си вечен помен,

                             за луд художник,

                        странникът бездомен?

                              Стоиш си там,

                       по своему  щастлив.

                             Защо си ти избран?

                       Дали с живота

                              там си закован?

                        Един бедняк си-

                              като скитник гол

                        и като Бог велик си,

                               но нямаш ореол.