За малката светулка


Угасна и последната светулка.
По навик приюти се
в шепата ми
и умря.
Светът ми сви се
в мидена черупка
и заедно с небето
зарида.
Почувствах се нищожна.
Като Палечка,
която търси някъде
подслон.
Сълзите се събират
на проблясъци
по звездния безкраен
небосклон.
То стърже вътре в мене
и не спира!
Усещането никому ненужно.
Усещането,
че съм толкоз чужда
на този свят –
бодил сред теменужки.
И толкоз беззащитна,
Господи...
Хвърчило,
украсило ветровете,
запалило пожар във планините,
прикрито нейде
в чашката на
цвете.
Южняко,
приюти ме във ръцете си!
Склонете жаден поглед,
прелетни ята,
и ме вземете с вас,
да полетя...
Угасна и последната светулка.
Присви се тихо в тъмната дъбрава.
Виелици, спасете ù душата!
Таз мъничка искрица
заслужава.