За нас
ЗА НАС
Подарих ти часовник -
пластмасов в бяло черно,
като по модата днешна - модерен.
Купих и нова батерия - да тупти
като сърце на новородено
и да отмерва времето съвършено.
Защо ли днес се сравнявам с часовника?
Със сигурност не е заради модата.
По-точно обичам цветното,
като децата - това е вярно -
почти хронологично.
А може би си искам да е хронометрично.
И всеки миг да ме поглеждаш
като часовника-хронометър.
То повече от времето изтече
като пясък от пясъчен часовник.
Мислено си ги представям доближени -
модерния и пясъчния.
И питам се кой от двата съм.
Не искам да приличам на втория
и да съм играчка в ръцете ти,
обръщайки ме нагоре-надолу.
Да изтичам бавно, равномерно,
а след това да ме сложиш на рафта.
Сравня ли се с първия - модерния,
усещам изтощената батерия.
Ще те излъжа, а не искам,
не е привично за мене.
Така унасям се в кратка дрямка.
Все още биологичният тик-така...
Понякога събужда ме хронометрично,
аз скачам без звън, механично!
Ще продължи ли дълго тъй - не зная?...
Не искам да те будя безпричинно.
И... все пак ми се иска като децата
да се събудим заедно, хронометрично!
Да поиграем без часовник и без време...
Ей така, до безкрая - безвремие...
17.о6. 2008 година.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виолета Минчева Всички права запазени
