Той бе човек, който насила

погледна ме в очите!

С поднесено лице,

от двете ми ръце,

очи с очите ми да се срещнат,

любовта с любовта ми да се слее

и да се превърне във една.

Душа в душата ми да се огледа 

и да разбера каква е тя.

Но дори и така,

той избяга от мен,

скри погледа си в колене.

А аз помолих го със нежен глас:

"Погледни ме във очите,

   искам да разбера"

Той повдигна глава 

едва-едва и погледна плахо.

Пред мен се явиха детски очи,

гледащи ме тъжно, виновно.

Поглед, който не ще забравя 

и от него все ще ме боли.

А той ми каза:

"Не се опитвай да разбереш,

   аз умея тайните си да пазя"

И истината

в мен дълбоко се роди,

но аз я пренебрегнах,

не исках наяве да я извадя,

оставих я там,

закопана от мечти,

мечти, които се забравят.

Но от човека винаги ще боли,

щом оплетен е той от нереален воал,

който само блести, но покритието го няма.