За себе си от съжаление...
Погубих те, Живот!
Повярвай, костваше ми много.
Най-хубавите ми години,
безумно с шепи пропилях.
В безкрая реех поглед,
пред себе си обаче не поглеждах.
С надеждата приятел не станах,
но с мъката вървях покорно.
Все призраци ми се привиждаха
и тъмни сенки посред ден.
Оазиси прохладни все бленувах,
но още погледът ми бе скован.
На улици без изход все нощувах,
в лабиринти спирах своя бяг.
Напразно чаках да ме срещне
оная, дето викат й Любов.
А толкоз много се преструват,
на нея искат да приличат.
И мамят хората без жал,
на раздялата лакеите й жалки.
А нужно беше само малко
във себе си да имам вяра...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепи Оджакова Всички права запазени
