Листа от спомени шумят печално в мрака

на нощта, покрила моята земя.

Тук кръв и чест потънаха в забрава,

а бяха някога велики времена...

Постави се началото в година верени-алем от великия Кубратов син кан Исперих и неговите воини. Хилядолетия наред се е обливала земята в кръвта на дедите, за да могат днес синовете им да загубят спомена някъде из прашните дебри на историята...

Древна кръв тече във наш’те вени,

но родовата памет няма я!

В съня си чувам плач на стара майка

от синовете си забравена.

О, нека зимни ветрове завеят

и да смразят народ проклет!!!

Те са, Майко, недостойни да живеят,

щом сърцата им покриха се със лед!

А споменът е тук!

Изсечен във Мадарските скали.

Студен, безмълвен обвинител...

... печатът на челата ни гори!

Дано далеч да си, Кубрате,

да не отправяш взор към нас,

че вместо твоят свят завет, Ювиги,

се слуша чуждоземен глас...

Ръжда покрива меча ти, Ювиги Кане,

хазарски орди тъпчат Българския род...

Малцина сме да спрем със удар страшен

победния им, безнаказан ход.

Предават ни дори и свои –

предават ни без стид и срам!

Нещастна майчице България,

какво ли чака те оттук натам...?