Забравих ли, да те целуна?
Забравих ли?
Аз, която цяла в паяжини
бранех нашите мечти,
ръсих сол в пресни рани.
Аз да плача,
вместо ти!
Изсушавах мокри сълзи -
хорски клюки,
лъжех себе си дори
и сега забравих,
да целуна побелелите коси.
А небето -
то защо се смее?
Есен е. Трябва да вали.
Цялото е посинено,
едното му око кърви.
Лудее заразено от нашите беди.
Уморено, вечер ще заспи.
Не заспивай ти без мен,
аз целувам много нежно!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василка Ябанджиева Всички права запазени
