Зад безкрайността
Защо от срещата с красивото
остава чувството за смърт...?
Остава като ударите на камбана
в безкрайна и здрачена степ...
и тези черни ивици в стените -
крадящи погледа мишени,
когато искаш да разстрелваш
своите илюзии.
... Милиарди светове отгоре ме следят.
През дупките в пространството ме вее
тяхната прокоба...
Загинали преди да се родят
(една възможност е изместила останалите,
оставила е празни техните гнезда)
и писъкът им носи се
като сигнал за гибел.
... Искам да кръжа над мъртвото,
докато оживее.
Докато разумът превърне в път страха
и стигне неговия край.
... Ще идват и си тръгват часовете -
от мъката ми подредени върволици.
Зад тях в стените е заровено Прозрението,
увито от тапетите на мислите.
Не чакам този ден да продължава.
И следващия.
И след него.
И до края.
На мълчаливия площад ръка без пръсти
от многолюдието си пустеещият град подава.
Посоките се свършиха. В браздите
не са засети семена и няма жито.
... През тези прорези не виждам нищо
(повръща ми се от живот) -
изрових с погледа очите на отсрещния
и той отмина.
Друг живот - от другата страна на равенството.
... Дълбаят звукове отсрещните стени.
Една спирала ме понася:
Градът.
Безбройните коли.
Шумът затиснал ме с ечащата си маса...
И всичко във една и съща точка.
Може и мигът да продължи,
когато се удари в монотонност.
Гримаса от съдби
оплетени като въжета.
... Не спирам.
... Зад безкрайността,
където и прозрението не достига...
от мислите изтичат първи капки.
Дъждът ще превали
до следващото "после".
Когато от въпросите останат
само локви...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
