Зад безкрайността
Защо от срещата с красивото
остава чувството за смърт...?
Остава като ударите на камбана
в безкрайна и здрачена степ...
и тези черни ивици в стените -
крадящи погледа мишени,
когато искаш да разстрелваш
своите илюзии.
... Милиарди светове отгоре ме следят.
През дупките в пространството ме вее
тяхната прокоба...
Загинали преди да се родят
(една възможност е изместила останалите,
оставила е празни техните гнезда)
и писъкът им носи се
като сигнал за гибел.
... Искам да кръжа над мъртвото,
докато оживее.
Докато разумът превърне в път страха
и стигне неговия край.
... Ще идват и си тръгват часовете -
от мъката ми подредени върволици.
Зад тях в стените е заровено Прозрението,
увито от тапетите на мислите.
Не чакам този ден да продължава.
И следващия.
И след него.
И до края.
На мълчаливия площад ръка без пръсти
от многолюдието си пустеещият град подава.
Посоките се свършиха. В браздите
не са засети семена и няма жито.
... През тези прорези не виждам нищо
(повръща ми се от живот) -
изрових с погледа очите на отсрещния
и той отмина.
Друг живот - от другата страна на равенството.
... Дълбаят звукове отсрещните стени.
Една спирала ме понася:
Градът.
Безбройните коли.
Шумът затиснал ме с ечащата си маса...
И всичко във една и съща точка.
Може и мигът да продължи,
когато се удари в монотонност.
Гримаса от съдби
оплетени като въжета.
... Не спирам.
... Зад безкрайността,
където и прозрението не достига...
от мислите изтичат първи капки.
Дъждът ще превали
до следващото "после".
Когато от въпросите останат
само локви...
© Младен Мисана All rights reserved.
