Задушница

       (На моя приятел – чичо Жоро)

Две рози ти оставих, красиви рози от мен,

една красота споделих с теб този слънчев ден.

За теб са, мой приятелю, донесох ги от душа

и стихове написах за теб, но изпълнени с тъга!

Отиде си и знаеш ли как ми липсваш ти сега,

няма го моят приятел мъдър с бялата коса!

Ти помагаше ми в трудностите мои и в работа,

беше до мен в радост и в моята нерадостна съдба.

А сега ме гледаш отново с своите добри очи,

от снимката на камъка сякаш доброта струи.

И аз те гледам и сякаш лика ти е още жив,

и това ме радва и това ме прави много щастлив.

Аз благодарен съм на теб, приятелю, за това,

защото бе до мен в радостите и моята тъга.

Отиде си и дори не ме повика преди това,

да чуя последните твои за живота мъдри слова.

Стоя пред каменната плоча със снимка твоя,

и спомени нахлуват отново в моята глава.

Благодаря ти приятелю за това че бе човек,

един нисък но по душа и сърце голям ти беше.

Човек голям с ценностите от миналия век,

когато падах и ставах отново ти до мен стоеше.

Сега навярно ти ме гледаш от синьото небе,

напътстваш ме отново със свойте мъдри слова.

А аз непослушен като малко палаво дете,

пак правя каквото наумя си на своя глава!

Ти казваше ми, че сърце юнашко не търпи,

прав беше, приятелю мой, прав както винаги.

За живота думите ти аз не приех и реагирах вяло,

за мен остана черното черно и бялото си е бяло.

Сега си тръгвам, но ще дойда пак при теб някога,

когато пак вселила се е в мен моята голяма сива Тъга.

Ще ти говоря за нея, тя е малката сестра на Самота,

очите ти от снимката ще ми отговарят, само ти ме разбра!