Тогава още знаех - ще запомня...

тъй дребнички са важните неща.

Протегна шепа с няколко малини,

в която сякаш бе се сбрал света.

В тях имаше и обич, и надежда,

че тази малко шепа плодове

ще може да запълни дълга пропаст,

да заличи незнайни грехове...

Че ще изтрие тихомълком всичко,

което времето не ни спести

и ще забравим колко сме били самички

аз - без баща, без дъщеря си ти!

Един ден - срещу много други,

един усмихнат миг във вечността!

Протегната ръка... и помежду ни

се появи невидима следа!

Следа, която само да докаже,

че времето невинаги е цар!

То неизбежно може всичко да размаже,

но на душата всеки сам е господар!