Тогава още знаех - ще запомня...
тъй дребнички са важните неща.
Протегна шепа с няколко малини,
в която сякаш бе се сбрал света.
В тях имаше и обич, и надежда,
че тази малко шепа плодове
ще може да запълни дълга пропаст,
да заличи незнайни грехове...
Че ще изтрие тихомълком всичко,
което времето не ни спести
и ще забравим колко сме били самички
аз - без баща, без дъщеря си ти!
Един ден - срещу много други,
един усмихнат миг във вечността!
Протегната ръка... и помежду ни
се появи невидима следа!
Следа, която само да докаже,
че времето невинаги е цар!
То неизбежно може всичко да размаже,
но на душата всеки сам е господар!
© Екатерина Спасова All rights reserved.