Виждаш ли гаснещи звезди?

Утрото ги обира, минавайки към залеза.

Не знаеш колко боли, сбогувайки се с изгрева,

за който копнееш, а никога не можеш да имаш.

Мечтата по слънцето идва след края

като начало, което няма да познаеш.

Гаснещи звезди...

Нощта си отива. Луната – царица небесна,

свитата събира. До новия цикъл.

Нощта се прибира...

Подгонва закъснели сънища.

Пъпната им връв отрязва и оставя

мечтата да капе, изцеждайки надеждата.

Пак се приземяваш, не искайки да повярваш,

че отново си тука. Изтъкаваш от преждата

на щастливите сънища прекрасна дреха.

Зашиваш две крила от закъсняла пеперуда.

Слагаш малко доброта като брошка.

С една закъсняла прошка привързваш

съдраната радост. Един сън обаче остана!

Бащиният дом! Едно момиче засмяно!

И песен...

Няма да го оставя!

Сложих го в една сълза!

Замразих го в душата!

Може би някога пак ще го извадя!