Завръщане
ЗАВРЪЩАНЕ
Три години след наш`та раздяла
аз заминах, напуснах страната,
но пазех те в себе си, цялата в бяло,
и плашех с теб самотата.
Заминах натам, гдето пътят завива,
завива, по посока на вятъра,
гдето небето с морето се сливат
и клокочат вулкани във кратери.
Затварях очи и в тихите повеи
на вечерния бриз и вълните
дарих ти сърцето си, винаги твое,
дарих ти го - там сред мъглите.
Там, гдето морета кристални
къпят земята с пенливи заливи,
там, гдето гларуси жални
се реят в очите ми палави.
Там, на природата в театъра,
седнал на мокра скала,
крещях твоето име във вятъра
там, над вълните в нощта.
И една се разби, и в грохота рече ми:
"Хайде, върви си във къщи,
не знаеш ли ти, че назад, момчето ми,
морето нищо не връща?"...
Годините лекуваха и вътре във мен
всяка рана в белег завяхна,
бледнееше споменът за оня ден,
във който заедно бяхме.
Не гореше в кръвта ми с онази сила,
когато умирах за тебе,
когато в пазвата ми беше се свила
като мъничко розово бебе.
С годините тихо прегаряше тръпката,
не мъчеха спазми снагата ми,
не чаках да чуя отново стъпките,
които да спрат пред вратата ми.
Но дълбоко в скрина на спомените,
далече от дневни лъчи,
пазех сълзите - отронените,
като перли от твойте очи.
Само те ми бяха останали
и бяха мойто богатство,
със греховете си хранех ги,
с надежди и светотатство.
Чувствата в мене се бореха,
вдишвах те даже с кръвта си.
Сърцето и разумът спореха,
не вярвах на любовта си.
Тогава ти грабна, отнесе я,
в болка, в сълзи ме остави,
в купища мъка - депресия,
но нещо да върнеш забрави!
От тогава изминаха зими,
днес срещнах те тук, при тополите.
Любовта ми къде е? - кажи ми,
целуни ме и върни ми я, моля те!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
