Думите, с които ме обличаш,

не са ми даже далечни роднини,

нито бегло копие на случайни познати.

Откакто познавам зимата ти,

всяка дума се втурва да стане лавина.

Трупам думи със минуси и значения празни,

искам топлите думи и думи на радост.

А през зимата някак нахлуват на пориви

ветровитите думи и от камък отронени.

Шепот минава и ме сродява бездарно,

нямам близки роднини с тези думи отляво.

Лед се чупи наоколо и на дъх не ме стига.

Губя думи за тебе, макар че не искам.

Синоними се сипят (от нерви оголени),

растат до припадък и едно главоболие.

Редуват се слаб епитет с тавтология

и в зимния кадър, все още престорени,

се мъдрят думи бездетни до думи… без корени.

И на мене сърдити, тръгват думи намусени

да попитат поетите от какво имат нужда.

Затова по роднински, сдобрявам принудена,

този чайник от врява с тази пара от…глупости.

И от болното гърло мед не капе на рими,

тези думи са ничии и не са ми роднини…

Всяка зима настъпва по един грип …от стихове

и добре, че накрая идва пролет спасителна:

сродява, възражда думи от сричките.

Още вярвам в истории, които свършват с обичане.