Дърветата, разперили ръце,
ми махат бавно, с клонки-пръсти.
А слънцето, немирно петънце,
промушва се през облаците гъсти.
Усещам гъделът солен
от палавата гонка на прибоя.
А вятърът мъглив, студен,
подсвирква ми иззад завоя.
И гларусите, викат, грачат,
Накацали по топлите комини.
Вървя си аз, денят е мрачен.
И тази зима ще отмине.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
За пълен достъп до всички функции, използвайте нашето мобилно приложение. Инсталирайте го от Google Play.
