ДОРИ ДА НЯМА ВРАТА

Бабо, идвам си. Отвори ми вратата. 
По широкия път на тревите си идвам при теб. 
Подранило е тази година планинското лято 
и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед. 

Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма 
и е станала синя прашинка от синьо небе. 
Но сълзата е странен диоптър на блага измама 
и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре. 

Аз се местя. Заменям си всички централни адреси 
за квартира във някой блажено затънтен квартал.
Каня банда загубени каузи на тайна трапеза 
и ги черпя направо със дъжд, първоточен и бял. 

Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина – 
може би е защото говоря понякога с Бог. 
Ти разбираш, защото живееш във къща с градина 
върху светлия облак, заспал в небосвода висок. 

А светът си е същият – само че още по-ничий
и съседките още по-често ми искат цветя.
Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
Вечността е отдавна неделно забавена крачка
и със времето – днешното – вече сме станали квит.

По земя сме наравно. Но после сека през звездите
като пух, като звън, като обич, към други места.
Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
Отвори ми. Дори и да няма такава врата.

Автор: Петя Цонева

Прочит: Мая Нарлиева