4:45

Най-дългите четири минути и четиридесет и пет секунди бяха, докато наблюдавах как животът си отива от там, където още не е започнал.

4:45…колкото времетраенето на повече песни…

4:45…цял живот, събран в този откъс от времето. И край. Моля, следващата песен... и да е по-весела.

Често си задавам въпросите “За какво живея?” и “А сега накъде?”. И отговорът всеки път не се променя – живея заради мечтите си… те са моят път… моята страст… Те са моят живот! Лесно давам определение на всичко. Това е… онова е. Те са… те не са. Заживях в трето лице – непознато за мен… а самата себе си забравих. Не в миналото се изоставих, не на някой далечен остров останах. Просто се забравих. Отрекох се от репликата Аз съм и я замених с Аз искам да бъда.

Аз искам да бъда… красива.

Аз искам да бъда… обичана.

Аз искам да бъда… добра.

Аз искам да бъда… талантлива.

Аз искам да бъда… мечта.

Но аз не съм. Аз не съм.

Аз съм тази, която е противоположност на всичко, което иска да бъде.

Аз съм тази, чиято история се побира в 4:45, защото се страхува да изкаже това, което мисли.

Аз съм тази, която винаги говори и пише от трето лице, за да не разпознаят истинското ù аз.

Аз съм тази, която все мечтае да бъде, но упорито отказва да бъде такава, каквото е… защото се страхува.

Аз съм тази, която плаче на всеки филм, песен, пиеса, разказ… защото винаги се оприличава със страдащите герои.

Аз съм тази, която не умее да лъже, но затова пък манипулирането ù е в кръвта.

Аз съм тази, която те накара да я съжаляваш.

Аз съм тази, която ти изглежда високомерна, макар да не е.

Аз съм тази, която ненавижда, но и обича тишината.

Аз съм тази, която иска да бъде перфектна, макар да знае, че не е.

Аз съм тази, която иска да напише своята песен.

Аз съм тази. Аз съм.

И всичко това изказано за четири минути и четиридесет и пет минути.

4:45… колкото е времетраенето на повечето песни.

4:45… време, откъснато от времето.

4:45… миг, показващ как животът си отива от там, където все още не е започнал.

4:45… песен, повтаряща се отново… и отново.