А как мразя сбогуванията
Протегни ръка и докосни щастието си! Виж, то е на рамото ти. Това е твоята малка
дъщеричка и твоето семейство. Обичай ги! Аз също много те обичам, но... Пътечката, по която бях тръгнала, започна да се губи. Вратата, която е в края ù, вече е
заключена. Остава ми да се върна. Обратният път минава през море от сълзи. Трябва
да го преплувам, ако не искам да се удавя. Страхувам се! Вече съм чела за няколко
жени, обезобразени с киселина. Не искам да съм следващата. Не искам
също, някой, пратен от някого да ме срещне в тъмните зимни улици и да ми покаже
колко е страшно да обичаш. Трябва да се върна. Не искам, но трябва! Не подозирах, че ще е толкова трудно. Мъчително също. Обичам те! Винаги ще е така, но вече го
казвам, вървейки назад. Ще се връщам, без да откъсвам очи от заключената
врата. Докато остане толкова далеч, че да не мога да я достигна и с поглед. И
голямата любов ще остане само в сърцето ми. Нямам право да събарям гнездата на
другите птици. Затова ще внимавам. Едното ми крилце вече е прекършено. Трябва да се науча да летя само с другото. Дали ще мога? Трябва да си тръгна... Моята голяма
любов, толкова сладка и... непреодолимо трудна... А как мразя сбогуванията...
© Людмила Зарева All rights reserved.
