Ако машината на времето съществуваше...
Ако машината на времето съществуваше...
Колко пъти трябва да повториш една грешка, за да разбереш, че си сбъркал? Колко любими хора трябва да загубиш, за да разбереш, че животът е единственото богатство? Колко лъжи трябва да изтърпиш, за да разбереш цената на истината? Дали наистина вървим напред, както всички говорят? Дали, стремейки се да спечелим повече, няма да загубим малкото, което имаме?
Незначителният ми житейски опит ме е научил, че материалното в този свят е нещо съвсем преходно и несигурно. И въпреки това защо все повече хора си поставят такива цели – пари, коли, висок стандарт на живот? Всичко това променя хората. В края и в началото на това чудо, наречено “живот” всички сме равни. Някъде по средата нишката се къса, нишката, наречена “човечност”. Защо този стремеж към повече се е загнездил в обществото и се разраства, завладява като чума? Защо моралните ценности все повече избледняват? Къде бъркаме? Къде изгубихме себе си?
С всеки изминал ден мечтите стават все по-трудни и невъзможни. Постепенно очакването се превръща в страх. Няма нищо по-тъжно от това едно дете да порастне преждевременно. Къде изчезнаха безгрижните дни, изпълнени с весели игри и смях от сутрин до вечер? Дали наистина родителите са виновни, че не обръщат на децата си достатъчно внимание? Или времето? Сякаш пораствайки и сблъсквайки се с реалността, онази детска чистота се омърсява. Сблъскваш се с проблемите, бориш се да оцелееш. Забравяш какъв си бил и накъде отиваш. Настоящето поглъща миналото и бъдещето и започваш да мислиш: ”Само да издържа днес...” Днес, когато по новините съобщават за все повече убийства, все повече кражби. Може би винаги е било така, но улисана в безгрижни игри изведнъж се озовах сама сред този хаос от изисквания, проблеми и необходимости... Постепенно всичко, което ми напомняше за детството изчезна - дръвчетата около блока бяха отсечени, люлките и пързалките - счупени. Останаха само няколко играчки, които събират прах по рафтовете, също като спомените. Дори за тях почти не остава време. Но когато остана сама със себе си, отърсвам ги от праха и се опитвам да ги подредя, надявайки се да усетя пак онази чиста радост, онази весела безгрижност. Сълзите се сливат с праха. Ако машината на времето съществуваше...
© Деница All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Няма,за пътуване в пространството не се знае,проход на дървояди...
-
Имаше една поговорка - миналото не се връща, само се преглъща. Засягаш мн сериозни теми, и това ме радва, есето е добро. А машина на времето може би не точно като машина, но като възможност, аз мисля че е възможно и че има.
-
На мене много ми хареса есето ти."...Защо моралните ценности все повече избледняват? Къде бъркаме? Къде изгубихме себе си?" За съжаление все по малко хора си задават въпросите, които поставяш.Според мене това е трагично, защото "...там, където няма морал, идват бедите"- бях чела някъде. Но... това е бъдещето и докъде ще доведе това, предстои да видите, вие по-младите. Искрени поздравления и честно 6 - оценките никога не могат да бъдат обективни.
-
Може би така е по-добре, иначе нямаше да има история, нямаше да има бъдеще, нямаше да ги има красивите спомени и нямаше да я има надеждата...
Дайте обективна оценка, бъдете честни, важно е за мен!
-
Не знам дали е случайност,но вчера видях публикация,която казва,че пътуването във времето е невъзможно
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
