Анализ на трасфинитното
Никой не е в състояние да мисли за себе си, но той може да се самоусеща. Най-добре от всички се самоусеща Бог, ако Той разбира се съществува. Но на тази основа Той би могъл да бъде дефиниран като субстанция тъждествена с тоталното самоусещане, защото Бог е именно това. В това се състои и неговата неделимост. Защото Той е всичкостта събрана в числото 1. Най-загадъчното от всички числа. Всички останали числа могат да бъдат разложени на суми и произведения, но единствено с числото 1 това не може да бъде сторено. Бог не мисли, защото това не му е необходимо, защото неговата свръхавтосензитивност е равносилна на абсолютна интуиция и телепатия. Тя му позволява да е извън Времето, знаейки в един и същи миг какво се случва в това Време за времеви точки произволно разделечени една от друга. Ако приемем, че Времето представлява една темпорална вселена, то Бог е успял да я надрасне и да застане извън нея. По този начин Времето като цяло (причислявайки към него и безкрайноотдалечената темпорална точка, обичайно наричана Вечност) става за Бог само една елементарна t-частица, или, ако предпочитате един t-квант, изцяло пренебрежим, до степента, в която ние бихме пренебрегнали световния океан, ако успеем да го свием до една-единствена водна молекула. Забележете, че при тази постановка квантовата физика е неприложима към Бог. В този смисъл Декартовият тезис - "Мисля, следователно съществувам" не важи, а се трансформира във "Всеусещам, следователно съществувам". И ако някой би искал да си представи как математически може да се въведе Оператор за съществуване и на негова база да развие съответния формализъм, така лелеян като мечта от глобалния мислител Готфрид Лайбниц, той следва да изходи именно от Всеусещането. Всеки, който не е тъждествен с Всеусещането прибягва по необходимост до негови заместители, една от които е мисълта. Но мисълта има един съществен минус. Ние можем да мислим за нещо, само ако то не е тъждествено с нас самите. Ако пожелаем да мислим за самите себе си, то ще се наложи да се разграничим от аза си и да го представим като някакъв дуализъм - като втора точка, или ако предпочитате, като една двойна точка, в която се самопресичаме. Значи, за да мислим за нещо, първо трябва да го разграничим от нас самите. Иначи бихме изпаднали в ролята на барон фон Мюнхаузен, който сам се изтегля с помощта на косите си. Самото разграничаване е Оператор за нетъждественост. Веднъж разграничили два обекта, това ще значи, че сме ги качили на по-висока кота на зримост, т.е. послужили сме си със своебразно увеличително стъкло, за да видим, че прахолинката, която сме мислили за една, всъщност представлява множество от отделни прахолинки. Именно на това ниво възниква и идеята за разстояние. Разстоянието е феномен, който се предшества от различимостта. То е нещо като различимост от втори ред. Каквото и да означава феноменът разстояние, то той обладава две очевидни атрибутни свойства. Първото е, че ако два обекта съвпадат, то разстоянието помежду им е 0, както и обратното - че ако разстоянието между два обекта е 0, то те съвпадат. Второто атрибутно свойство на разстоянието между два обекта е, че разстоянието от първия до втория обект е равно на разстоянието от втория до първия. Следователно разстоянието е някакъв вид симетрия между два обекта. Докато мислим с категориите на разстоянието ние се отдалечаваме все повече от Бог и навлизаме в аналитичната джунгла на множествеността, където Той става все по-невидим за нас. Но колкото и добре да се грижим да Го направим незрим за нас с помощта на все по-мощни средства на прогреса и мисълта, за наше щастие Той все още ни вижда в еквидистантна проекция от една надчовешка кота, като мравки пъплещи в подножието на неговото огромно духовно измерение, перпендикулярно на нашия свят.
© Младен Мисана All rights reserved.
