Знаете ли, колкото и да бягаш, взимаш със себе си себе си. Как може да избягаш от това? Как можеш да забравиш кой си и какъв си, и какъв си искал и искаш да бъдеш? Борба! Борба с чувства, с предразсъдъци, със страхове, дори с желания и пориви. Една безкрайна борба. Защото, за да можеш да започнеш да се бориш с живота, трябва първо да пребориш самия себе си. Аз се отказвах безброй пъти. Дали от слабост, дали от умора, дали от безразличие. Отказвах се и след това започвах от начало. А всички знаем колко  трудно е началото, особено ако не виждаш края, особено, ако знаеш, че и след него започваш отново. Твърде много битки, твърде много разочарования и твърде малко победи... Но нима можеш да се откажеш? Нима искаш да се откажеш? Стоя цял ден в леглото, гледам блудкави комедии и филми, на които мога да си изплача очите. Забравила съм иначе какво е да плачеш. Забравила съм, че олекваше. И оплаквам измисленото нещастие. По-лесно е, отколкото да оплаквам собственото. И не, че не осъзнавам какво имам, защото има хора каквото нямат и това. Но дори това което имаш е преходно и трябва да се бориш, за да го защитиш, да го запазиш. А нима е лошо да искаш повече? Борба! Бориш се за щастие, за любов, за сигурност... Толкова просто, а е най-трудното нещо на света. Защото борейки се, твърде често забравяш кой си, губиш себе си. А това понякога е необратимо... А аз дали от глупост или пък съм твърде голяма мечтателка, вярвам, че ще се преборя, ако не за всичко което искам, то поне за половината. Звучи по детски, звучи банално, но какво друго ми остава? Няма къде да избягам. Ще се боря, първо със себе си, после и с целия свят. Само че сега съм много изморена. Но какво пък, утре или в други ден ще стана и ще продължа напред, ще събера силите, които са ми нужни. Днес не, днес ще бягам, но утре ще се боря...