Човекът сянка в постиндустриалния свят

Истинските човешки ценности се губят постепенно. Въпреки кръговрата на времето и
повторимостите е развитието на обществото, новото от постиндустриалния свят
манифестира силата си, докато човекът загубва своята усмивка сред безбройните
машини и технически изделия, появили се на широкия пазар. А къде е естественото
общуване между хората, наричано днес комуниказия, къде са чувствата и
благородството, които с времето оформят човешката душа?! Няма ги. Изчезват. В
стремежа си към урбанизация и максимално улеснение на живота си ние - човешките
същества, забравяме стойността на живота. Всичко се превръща в сива и бледа
сянка на себе си. Реалното общуване е подменено с виртуално. Но къде е
смисълът?! Къде е усмивката?! А погледът, който казва всичко?! Те се губят в
пространството на роботизирания цвят. По този начин хората могат да бъдат
излъгани много по-лесно, а това да доведе до объркване на техните представи. Ако
индустрията продължава да се развива с тази скорост, би могло човекът да се
замени с робот или да стане второстепенна част от света - придатък на машините.
Та нали истинските запознанства се дължат на естественото общуване, чрез което
се изгражда реално и точно мнение за даден човек. Как бихме могли да си създадем
нови връзки - гледайки през затъмнените стъкла на автомобила си?! А природата?!
Къде е нейното място?! Нима тя може да се замени с пространството на една стая?!
Нима безкрайната й красота може да се замени с вперен погледа в екрана или
монитора?! Не, не е едно и също! Накъде отива този свят?! Нима с времето всичко
се губи и потъва дълбоко в миналото?! Дали някой се замисля върху тези въпроси?
Дали ако хората биха могли да видят бъдещето, то щеше да им хареса?! Незнам,
мисля, че никой не би искал такъв живот. Живот, в който естетиката ще дефилира
на изложенията чрез най-новата марка автомобили, компютри или GSM-и. След като
вече можем да пазаруваме от къщи, може би скоро ще може да създаваме и виртуални
деца. А дали въобще ще има нужда от тях?! Те ще се заменят с нова машина, тъй
като даденият индивидняма да може да създава интимни отношения с други. Земята
няма да е майка на всички. Единствената майка на човека ще е машината, затворена
в собствената му стая. А истинските му родители?! Къде е тяхното място?! Вместо
да поставим тях на пиедестала в сърцето си, ние не можем да ги отценим. Все пак
една машина не може да отгледа човешко същество. Все пак новите Творения на
индустрията си имат и своите положителни качества, но прекомерно и прекалено
честата им употреба би могла да доведе до нежелани послрдствия. Не осъзнавайки
вманиачаването си в модернизацията на живота, ние започваме да гуним представа
за същността на човешкото. Превръщаме се в бледи сенки на това, което сме били.
Така неусетно ставаме своеобразни машини, които нямат нужда от нищо друго освен
от обслужване и сервиз. Дали по този начин би могъл да настъпи "краят" на
човешкия свят? Дори да има хора, Те ще са като машини - без ценности.
Аз не искам да живея в такъв свят - с Такива същества!