Ние всички грешим. Понякога правим невъобразими грешки. Някои сме злобни. Други с ниско самочувствие. И всичко идва от това, че се чувстваме засрамени. Дали от някой друг, или пък от себе си. Сякаш сме в реалити предаване. Само че това "реалити" е нашето "reality". Светът, който ние сме си избрали и изградили. И като хора, ние винаги искаме да успяваме, да се усъвършенстваме, да бъдем добри (или пък не). Но каквато и да е целта ни, тя е позитивна. За нас. А онази негативната - не я искаме. Та кой я иска? А каква е негативната според нашите представи страна? Грешката. Провалът. Неуспехът. А с тях идва и срамът, огорчението, много често към самите нас. Но смеем ли да покажем тази си същност? Естествено, че не. Ние всички, от люлката до гроба показваме колко сме силни, добри, можещи, знаещи. Това, което трябва да сме. Според нашите представи. А онзи срам... Него крием. Заключваме го, заедно с всички горчилки, вина, ненавист, омраза - в един стоманен сейф, дълбоко скрит от обществото. С железна защита. Само някои все пак могат да си заслужат достъп до сейфа, тоест най-близките ни. Които в крайна сметка могат да се окажат пак предатели. Но да се върнем на нашето реалити. Още от бебета ни учат кое е добро и кое лошо. Религията ни учи на "грехове" и "велики дела". Родителите ни наказват като сторим нещо лошо, а за доброто ни награждават. Съответно ако направим нещо лошо, ние се чувстваме засрамени. "Не трябваше да го правя, защо го направих? Това не е хубаво", тоест обвиняваме се. Мислим, че е правилно. За добрите дела си казваме, че точно така е трябвало да постъпим. Ето, вече сме умни. Успели. Лошите ни носят гняв, тревога, вина, срам. Нещо, което не трябва да правим. Тоест... Не трябва да грешим. Не трябва да правим нищо не както трябва, винаги трябва да се стремим да вършим правилните неща. От бебета ни втълпяват, че грешката е нещо лошо. А ние все пак правим въпросните грешки, защото това е нашия опит. Но направим ли грешката, веднага идва срама от стореното. Правим втора, трета, десета, двайсета грешка. След последната сме съсипани... Срам ни е от себе си, идва ни да се хвърлим от 50-тия етаж на небостъргача, за да се свърши с този кошмар. Но сме хора все пак, не ни се умира. И прибираме срама в сейфа, заключваме го с катинар и 10-слойна защита против разбиване. И продължаваме напред. Заспиваме. И утре е ден. Идва утре-то и постигаме някакъв успех. Нещо хубаво, добро. Радваме се. И като че ли сме забравили за вчерашния срам. "Пха, кво толко? Днеска успях. Значи не съм толкова лош!". И така всеки ден. Искаме да бъдем приети от обществото, което не признава грешки. А в сейфа - там се крият нашите слабости. Които за нищо на света не показваме пред света, защото кой ще приеме засрамен и пропаднал човек? Тук се раждат комплексите. Думите "пропаднал", "лош", "глупав", "тъпанар", "идиот", "неудачник"... Мислим се за лоши... Думи, които не можем да приемем за себе си. Но като че ли се налага, защото като че ли са истина. Комплексите се вдигат на ниво 2. Два пъти по-силни. И по подобен начин те вдигат ниво след ниво, докато не се превърнат в... злоба. Яд, гняв, омраза. Но да не забравяме, че всички тези емоции са здраво заключени в сейфа, а външната ни обвивка е на винаги добър, винаги успяващ, винаги щастлив. Като цяло всички позитивни емоции за които се сетим са нашата външна обвивка. Но само външната. Но защо толкова упорито крием негативните емоции в сейф с 10-слойна защита и бетонена обвивка? Защото обществото, родителите, приятелите, партньорите, религията, политиката и цялата система, на която е изграден човешкия свят - е по перфектния модел. Разбира се в положителен аспект. Ние сме общество, непризнаващо грешката за част от живота. Ние никога не сме лоши, но ако има нещо лошо - то е по вина на друг. Но другия - за него се отнася същото - той никога не греши, а всичко лошо - е в сейфа. И излиза, че светът няма проблеми, всичко е измислено съвършено, хората са добри, политиката е добра, всичко е както трябва. Докато не стигнем до другия извод... но той е илюзия. Разбира се! Та нали човечеството е изградено по перфектния положителен модел, а негативния е нещо, което в никакъв случай не трябва да го има. Но все пак го има. Отричаме го, но сме го осъзнали съвсем ясно. Но всичко е по сейфовете. И от тук идва злобата. "Ти си виновен са всичко", "Ако не беше ти аз нямаше да стана такъв", "О аз? Да греша? Изключено!", "Ти да не мислиш, че съм такъв пропадняк като теб?". И така докато не станем големи и още по-големи. Но никога не сме застанали пред света и не сме казали: Аз греша и опитвам както всички живи същества и имам и добри и не чак толкова добри дела. Но без опита, просто нямаше как да бъда това, което съм." И това е разковничето. Нещото, което световната система отрича - човешката грешка и много често неопитност. В много неща. Ако ние всички (но абсолютно всички, без изключение) отхвърлим нагласата си на перфектни позитивни същества и признаем пред всички, че грешим и признаем грешките на другите - тогава ще настъпи истинската промяна. Но това е задача за всеки един от нас. Без изключение... Трудно е, защото никога в човешката история не се е случвало, но е много ценен урок, който трябва да усвоим колкото се може по-млади. Да се греши не само е човешко, а и нещо от първа необходимост, за да можем да се усъвършенстваме и да ставаме по-умни и опитни. А че винаги ще има неща, в които сме неопитни ще имаме. Всеки от нас крие своя сейф дълбоко навътре в душата и ако спрем да приемаме грешката за нещо лошо, неправилно и неморално, а за нещо необходимо и благо - тогава човечеството ще поеме по нов път. Само тогава. Всеки един от нас може много, но трябва да си позволим да бъдем различни. Вината и срамът са излишни. Те само ни пречат и ни отделят от нашия път, който е безценен. Винаги.
© Вели All rights reserved.