Човешкият живот се мята между болка и скука

 Живяла някога, в едно далечно царство принцеса, търсеща щастие. Момент!  Не е нужно да избухвате в смях. Ясно осъзнавам факта, че не съм принцеса. Разбира се, когато бях на пет - силно вярвах, че един ден ще бъда, но после мама ми купи буквар и сметало и бързичко си припомних, че в нито една приказка, която бях чела, не съществуваха принцеси, които ходят на училище.

 Днес стъпих здраво на земята, затворих очи (за да се концентрирам) и се захванах с някой от вечните въпроси. Нека помисля, например, дали не е вярно, че цял живот човек се мята между болка и скука?

 За мен болката е тази, която олицетворява щастието. Кога започва истинският живот - избираш си някой висок, хлъзгав и стръмен връх, втурваш се към него, бориш се по пътя нагоре. Падаш. Ставаш. Продължаваш! Търсиш опори, за да го изкачиш и, когато го прегърнеш с двете си ръце, поглеждаш уплашено надолу и се чудиш  " Защо съм тук? " . После отново си в равнината и си набелязваш друг връх, знаейки, че не си алпинист, но тръпката, която те следва, покорявайки този връх - тя е незаменима. Именно тази тръпка, която те буди сутрин рано и те тласка към търсенето. Търсене на успехи в приятелството, в любовта, в образованието, в работата... Тя съдържа в себе си мътните води на страданието и болката, чистата надежда, криеща се в блясъка на очите ти и онзи непримирим копнеж по получаването на още  от извора на щастието, чийто вкус дори не ти харесва, но пък обожаваш  старанието, което си положил, за да отпиеш...

И сега се питам още нещо - нима хората не сме мазохисти? И не изпитвам ни най- малко колебание в отговора си - такива сме. Предпочитаме болката, която ни следва неотлъчно в търсене на щастието (каквото и да означава този дар), предпочитаме цял живот да се заблуждаваме, че сме алпинисти, пред това да сме благодарни на малкото си, спокойно живуркане, в хармония със способностите ни. Колко скучно, нали? Да нямаш мечта, която да се е впила в теб като пиявица и болезнено да погубва силите ти, да смущава съня ти и да те дърпа като малко дете към пясъчника.

 Страдаш. Оставаш разочарован. Търсиш смисъл в нищото. Не намираш, но продължаваш, защото вярваш, че ще откриеш щастието и, колкото и да обичаш морето, залеза, пролетта - те не са ти достатъчни, защото искаш повече. Още от отвратителната болка, придружаваща те в диренето на щастието.  Ако спреш се обричаш на непоносима скука. Ако не очакваш новия ден с широко отворени очи, защото нямаш никаква представа, какво предстои. Ако не излизаш всеки ден с тънка усмивка, излъчваща "ще успея". Ако не рискуваш често, няма да изгубиш. Ако спреш да си мечтател по душа и някога се откажеш да търсиш щастието, отказвайки се от болката, която върви за ръка с него, то тогава се обричаш на скука, равносилна на нещастие.